• АНИМИСТИЧНАТА ТЕОРИЯ ОТ ДРЕВНОСТТА ДО ХХ ВЕК

    По есето на Стефан Хардинг от Шумахер Колидж
    Тук ще открием защо е време да разширим обхвата на понятието “наука” и какво трябва да включим в него. Кой, как и защо е бил против тази идея и как тя все пак е оцеляла през времето.
    На пръв поглед науката и анимизмът са напълно несъвместими.
    В последните четири столетия науката поддържа възгледа, че природата не е нещо повече от огромен бездушен механизъм, който може да бъде изучен и контролиран.
    Анимистите са също сериозна група, включваща поети,  шамани, свещеници, философи, психолози. Те от хилядолетия говорят за интуитивно разбиране на природата, като велика душа, ум или психика. Нещо живо, притежаващо цел, смисъл и мистериозна креативност.
    Науката ни е направила умни, но дали наистина ни е направила мъдри?  Ако искаме да имаме шанс срещу катастрофата, която нашите наука и технологии могат да причинят, се нуждаем повече от мъдрост вместо  аналитични способности.
    Необходимо е да се развие подход в науката, който да интегрира анализа и мъдростта. За да се случи  това, трябва да се замени демонстративното ни ( и до сега неосъзнавано) убеждение, че света е инертна материя, с по-широката и по-точна метафора, че светът е одушевено (и следователно чувстващо) същество. Така оцеляването на цивилизацията ни може да се окаже зависещо от сливане между наука и анимизъм.
    Първият въпрос, който трябва да се постави е – какво представлява този анимистичен подход. Отговор можем да намерим в  различни посоки.
    Една от тях, по-старата, е употребявана от колониалните антрополози.  С нея те неуважително наричат вярванията на местните култури /вярата им, че природните обекти притежават душа. По този начин местните култури са били поставен като по-ниско цивилизовани и най-вече по-ниско развити, а хората като неразвити и следователно по-глупави. Б.м./
    Друга посока е да търсим анимизма в собствената ни европейска и  християнска култура. Ето някои предшественици на научния анимизъм на Запад.
    Гръцкият философ Талес от Милет ( 6 в. пр.Хр.) е широко признат като един от предшествениците на модерната наука. Наред  с другите си творения обаче, Талес твърди, че материята е жива ( пълна с божества”). Независимо от нарастващото разделение между материята и ума в следващите столетия и хилядолетия, тази идея никога не напуснала Запада.
    Голямо съживяване на анимистичните идеи настъпило през Ренесанса. Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола стояли зад възгледа, че материалния свят е наситен с това, което те наричат “анима мунди” – душата на света. Подобно на тях, Джордано Бруно смятал,че  планетите в Слънчевата система имат свои души, а самата планетна система, като фундаментална единица във вселената, сама по себе си притежава безкраен божествен интелект.
    През следващите столетия в края на 16 и началото на 17 век Църквата повежда унищожителна политика спрямо инакаомислещите, наричайки ги магове и херметици, също така срещу вещици, които обикновено се оказвали жени, най-вече акушерки. Доказана е смъртта на около 1 000 000 жени, убити по това обвинение.
    По това време математическата наука започва възход, водена от печално известния Марин Мерсене (1588-1648). Той бил монах минорит, заклет враг на всяко инакомислие. Неговата визия била за една чисто механична природа, съчетана с католическия възглед за връзката между Бог и неговото творение.
    Негов съюзник бил свещеникът Пиер Гасенди, който описва универсума като сбор от инертни атоми, подчинени на математическия закон, наложен от Бог. Благодарение на тях двамата анимистичния дух и душа били напълно изцедени от света. Самоактивиращата се вселена на маговете била убита, а на нейно място застанала една машина.
    Но и това не станало лесно. Новите механистици се нуждаели от някой, който да демонстрира надмощието на математическия свят и мислене. Намерили го в лицето на Рене Декарт, който декларирал, че има фундаментална разлика между човешкия ум и остатъка от природата, която била разбира се мъртва машина.
    Ясно е ,че сега ние се нуждаем от преодоляване на този краен дуализъм и нов поглед върху света. Отец Томас Берн (2000) обобщава тази необходимост така: “светът не е сбор от обекти (предмети), той е общност от субекти”. Берн уточнява, че всеки обект/предмет е всъщност същество, притежаващо свой опит, колкото и да е елементарен. Нещо чувства, че е електрон, атом, организъм, екосистема, планета, вселена.

    Гьоте

     

    Една анимистична наука би следвало да взима под внимание “духовността” на нещата. Може би един то най-великите защитници на тази идея е Й.В.Гьоте. Той изработва завършена система за работа с природните обекти.
    Методът на Гьоте започва с точно сензорно възприятие. С други думи как точно влияе изучаваното нещо върху нашите физични сетива. Например ако е растение, да се започне с корените, основата и накрая да се завърши с цвета и семето. Следваща степен е точно сензорно въображение. Със затворени очи се възпроизвежда в детайли изучаваното нещо, как то се развива и движи.
    Когато се процедира така, се развива интуитивно възприятие на обекта, негово одушевено присъствие вътре в нас, а не като нещо извън изучаващия го. Това е така нареченото холистично възприятие. Нещата се възприемат в тяхната цялост. Науката на Гьоте обяснява, че ум и душа не са локализирани в човешкия череп, а са присъщи на универсума.
    Източник: Stephan Harding 2015. In: The Handbook of Contemporary Animism
    (Acumen Handbooks) Graham Harvey (ed.)