Живеем в социална изолация вече повече от месец. Замисляме ли се обаче как ни променя тя? Един месец,прекаран в особено интензивна информационна среда може да се окаже съвсем достатъчен, за да настъпят сериозни и за жалост дълготрайни промени в поведението ни. Люшкаме се между опит за пълно дистанциране до бунтарски опит или икономическа необходимост за връщане към нормален живот. По необходимост се дистанцираме основно от удоволствията, отново поради неотложни нужди “нагазваме” в опасна среда и пак по необходимост се самоуспокояваме, че е ОК и се молим да ни се размине…
Епидемиологичната ситуация няма да се облекчи скоро. Не само заради естеството на актуалния вирус. Нашата цивилизация няма култура на уважение и спазване на правила при епидемии. За това голяма “заслуга” носи преди всичко фармацевтичната индустрия. Само да си припомним стотиците реклами на смучещи се таблетки, спрейове и чудодейни хапчета, които ни се демонстрират като абсолютно средство за преборване на всякакви грипове и настинки. Смучеш и отиваш на работа, пръскаш си спрея и отиваш на парти, пиеш си хапчето и си като нов. Нищо не може да те спре да кихаш, кашляш и шмъркаш в трамвая, в офиса или в театъра. Лекарската общественост мълчаливо подкрепя тази ненормална реклама на престъпно нехайно поведение – пълно незачитане на човека до теб, на неговото здраве и добруване.
По тези , а и по ред други причини, ще трябва да се научим да живеем и да адаптираме поведението си спрямо нови етични изисквания. Тази лична промяна няма да се случи нито бързо, нито безболезнено. В добавка националният ни характер носи белези на сериозно поведенческо разстройство. От овчо-стадно състояние за минути се превръщаме в побесняла глутница , защото – О, толкова е хубаво да има поне един виновен и разкъсан!!
Основавайки се на наблюдения, нека се опитаме да погледнем е как и с какви емоционални и душевни щети щети ще излезем от Голямото уединение.
Две са големите линии, по които ще вървят най-очевидните опасности. Нека поговорим за тях и да се научим да ги забелязваме, и различаваме.
Първата линия е на ясно очертаващия се страх от Другия. Това не е нещо ново. Този страх тлее дълбоко у всеки човек, но в нормална среда успява не пробие в ежедневното ни поведение. Сега обаче обстоятелствата не са обичайни и този страх не е обичаен. Не е ксенофобия, нито хомофобия. Това е страх буквално от всеки, извън онези, пред които можем да ходим без медицински маски.
В главите ни се блъскат изречения от сорта: “Някой киха / кашля, ужас, я по-далече!” “Носи ли маска и защо не я е носи?” “В рисково място ли съм – тясно и затворено?” “Защо тези хора не спазват дистанция?” Тя/той не е ли прекалено близо до мен и как да им кажа да се отдалечат? Да не стане скандал?” “Докоснах това или онова – ужас!”
Реакциите могат да са най-разнообразни , но се въртят около една тема – Аз в безопасност ли съм от хора, които не познавам, но с които ми се налага да се разминава, срещам, разговарям?
Страхът от Другия е нещо ужасно . Грозен, но не и напълно неоснователен, неопределен и все пак конкретен. Той ни кара да се гледаме подозрително и да се държим враждебно. Особено когато формалните забрани се вдигнат, защото ще се добави мисълта за формална незащитеност – оставен сам на себе си, да се оправяш както можеш. Тревожността от сблъсък с ежедневни дребни ситуации, които ни се струват заплаха, е много опасна, защото бавно и упорито се просмуква в ежедневието, избутвайки всякакви аргументи на съзнателното поведение.
Ако едната крайност е “Страх ме е да дишам извън защитения си кръг”, другата крайност е “Не ме е грижа за никого и ще правя каквото си искам”.
Втората линия на проблемно поведение е пълното отричане на проблем. Дали това ще са възрастни хора, които са се предали в ръцете на съдбата и им е все едно не само какво ще стане с тях, но и какво ще стане с другите, или пък са новоизпечени оптимисти, които смятат че са недосегаеми и по правило безсмъртни…Това са хора, които ще застанат над рамото ви на опашката, ще ви подбутнат, за да им направите път докато бързат за някъде и пъхтят в лицето ви.
Ирационалният оптимизъм също може да е много опасен. Той се подклажда от най-безотговорните практики в общество, което се изживява като тотално освободено от съобразяване с Другия. Опасно е, защото също носи семката достоверност – лични и граждански свободи, които някой изведнъж се сеща, че са му особено скъпи или се формулира от присъщата наша философска реплика “Дреме ми!”.
И двете линии на поведение са част от големия цикъл на психичните фази, през които минава справянето със страданието, в които сякаш най-видно “засядаме”. Те се самопроизвеждат и самоподхранват, затова са нужни помощ и усилия при справяне с тях. Това е много трудна задача, заради семената на реалност в ирационалното.
И двата вида екстремно поведение пречат на ежедневния живот, блокират и изкривяват комуникацията, смазват настроението и ни действат подтискащо.
От къде обаче да започнем? От наблюдението и самонаблюдението. Нужно е да бъдем повече от всякога “тук и сега”, за да уловим къде ние излизаме извън допустимото. Погледът трябва да бъде насочен навътре. Да се улови собствената тревожност е не лека задача. Когато това стане, обикновено положението вече е т р е в о ж н о. Трябва да се самонаблюдаваме – от какво се дразним и колко често, от какво се страхуваме и кога, с две думи да следим неприятните си изживявания и колко често ги имаме. Не бива да се страхуваме да поискаме и малко помощ – да попитаме близките и приятелите. Това обаче е възможно за уплашените и тревожните.
За свръхоптимистите подходът за съжаление е само външен. Ако изпадаме в пререкания и неприятни ситуации заради неприемливо за другите поведение – значи има проблем и преди да стане криминален, да се опитаме да го разглеждаме само като поведенчески. Тук корективът са хората – да се вгледаме и вслушаме и да забележим изобщо, че някой ни казва нещо. Трябва да се признае, че тази задача е колосална и рядко се случва на практика. Обикновено на свръхоптимистите им се случва да се сблъскат първо със закона и после с терапията.
Ние, в студио Шен, винаги сме защитавали една основна позиция – превенция и колкото е възможно по-ранна помощ. Затова излизаме и с едно конструктивно предложение – практикуване на техниката “Майндфулнес”. Тази техника в основата си е инструмент за самопомощ, затова и студио Шен ще организира не терапия, а обучение за самопомощ чрез майндфулнес. Казано с други думи това е техника на източната мъдрост, адаптирана за западните умове, за това да си в настоящето, с ясно съзнание и спокойна душа. Да забелязваш ставащото около теб и да адаптираш поведението си така, че да съхраниш вътрешния си мир. Повече подробности очаквайте след 10 май на нашата фейсбук страница.
Живеем в култура, която не приема никакви ограничения. Приятното и удобното по подразбиране се приемат за правилни. Личното здраве е издигнато в култ. Колкото по-бързо осъзнаем, че личното здраве е функция на общественото, толкова по-голям шанс има за всички нас. Оздравявайки себе си, ще помогнем и на обществото да се самолекува.