Можем ли да понесем историята на лудостта
Лудостта – отричане, болести, лудници
В началото е отричането
Къде е най-правилното място за лечение на психичноболните хора е проблем, по който са се чудили хората от хилядолетия. Вече 4000 години въпросът не спира да е актуален. В нашата страна темата е не просто неприятна, а често се правим че не съществува. Обръщаме ѝ внимание само при пореден случай на трагични обстоятелства, в които се оказва въвлечен и психично болен. Обичайно като главното (зло)действащо лице. В същото време едва ли има жилищна сграда в София например, в която да не живее личност с клинични прояви на психично страдание. Тежкият социален нихилизъм, съчетан с типичния балкански нарцисизъм сами по себе си са ако не са болестно състояние, то поне диагностичен критерий за цялата ни нация.
Окуражаващо по странен начин би било за нас да разберем как е бил решаван този проблем в Европа почти през всички исторически епохи. Специалистът по социална история на медицината и психиатрията Андрю Скъл е един от най-задълбочените изследователи на темата, като разглежда историята не само на душевните болести, а най-вече на отношението ни към тях. Той е написал няколко книги за начините, по които различните общества в различни исторически моменти са се опитвали да овладеят този проблеми. Неговите търсения до голяма степен могат да ни “успокоят“ , че не сме единственото общество, което не знае какво да прави с душевно и вече психично болните си членове. Две от големите теми на душевните и психични отклонения ще проследим с помощ от книгите на Андрю Скъл и ще надникнем в лудия свят на световната лудост.
За болестите
Душевните заболявания са доказан факт във всяка епоха и култура. Интересното обаче е, че всяка от тях акцентира върху различно по характер заболяване. Не, че другите отсъстват или не съществуват, а по-скоро едно състояние се приема за особено значимо, защото най-много отговаря на характера на епохата.
Древните гърци добре познавали менталното страдание. Те го приписвали на намесата на боговете. Дори думата паника произтича от името на горският полубог Пан, чието поведение било често проява на временна лудост. Някои герои в гръцката митология са показани определено като загубили умовете си. Те имат визуални халюцинации, бъркат едно нещо с друго, проявяват не само агресия но и убиват, с което древните гърци показват, че доста добре познават онова, което днес наричаме загуба на връзка с реалността. Гърците и римляните познавали и епилепсията, така наречената свещена болест, а също така манията и меланхолията. Най-важен за древния свят си остава подходът към болестите на ума като проява на връзка с боговете и затова, когато си имали работа с душевно болен, те много внимавали да не объркат болестните прояви с божествените послания.
В ранното Средновековие мнението за душевните болести придобило друг оттенък. Разширяващата се нова масова религия, християнската, придала особен поглед върху душевното страдание. Съвсем разбираемо, то се приписвало вече на зли и демонични сили, които обсебвали човека, ако по някаква причина не се намирал под божията защита. Демоните се прогонвали с екзорсизъм и този акт имал важна роля след новопокръстените. Болните били подбирани на тълпи и завличани в лечебни гробници и манастири. Средновековният човек и без друго си имал тежки грижи. За обикновения човек възрастта от 45 години била трудно достижима, а заради животозастрашаващи проблеми при раждане жените като цяло живеели дори по-кратко. Тази доста мрачна, но реална картина, се доукрасявала с различни форми на лудост- епилепсия, буйство, меланхолия, различни халюцинации и деменции. Интересното е, че средновековните хора се отнасяли още по-двусмислено към душевните болести, дори от хората на Стария свят. Ако Старият свят отдавал повече внимание на думите и брътвежите, то Средновековието сякаш предпочитало виденията и халюцинациите. В зависимост от конкретната ситуация, една лудост се е приемала за святост, но по-често за дяволска обладаност. Тъй като християнството насадило в душите на хората не само страх от дявола, но и чувство за всевечна вина, не е чудно че следващите епохи на Ренесанса и Просвещението донесли особено предпочитание към меланхолията.
Тя се считала за широкоразпространена сред ренесансовите хора, а някои видни личности от епохата дори не считали това за демонична обсебеност, а за интелектуална мода.
Английският лекар Тимъти Брайт, живял между 16 и 17 век, изброява проявите ѝ: изпитване на страхове, тъга, отчаяние, сълзи, подсмърчане и хленчене без причина. А също, че болните не могат да получат утешение, нито надежда и подкрепа, а понякога са в плен на халюцинации.
Това, което различава съществено отношението към лудостта през Ренесанса и Просвещението е, че тя започва да се използва усърдно за разчистване на политически сметки. Яростната борба между протестанти и католици много умело използва душевните заболявания за постигане на собствените цели. В цяла западна Европа започнали да се множат местата за затваряне на душевно болни, като там често попадали и просто политически противници или принадлежащи на вражеската религиозна деноминация. Мястото, което и днес, и тогава са наричали лудница, имало за учтив етикет “дом за поправяне, където да дойдем на себе си“.
От Просвещението насам всички видове неудобни хора масово били изпращани в тези домове за корекция с реалната възможност никога да не излязат оттам. Просвещението ни е дало и още едно интересно обстоятелство, за което ние, жителите на Балканите, дори и не сме подозирали че съществува. Много години преди Ковид Андрю Скъл много красноречиво е написал, че има болести, които никой не иска да бързат считани за “негови“, т.е. такива, които са считани за срамни и само определени групи хора или народи боледуват от тях. Едно такова заболяване е сифилисът, който е донесен в Европа заедно с големите географски открития. Той се е превърнал неволно в отмъстителен подарък от местното население на новооткрита Америка, към испанци и португалци. Сифилисът е важен за историята на лудостта, защото болестта поразява и централната нервна система, причинявайки психотично поведение, а деца на сифилитични родители се раждат с психични увреди. През 1770 в Лондон един от всеки 5 човека на възраст над 35 години е бил очевидно заразен от болестта, а като се има предвид че заразата се откривала много късно, предавала се не само по полов път, а също и от родители на деца, вероятно броят на заболелите и потенциално достигнали до разпад на личността е бил много висок. Тази болест е толкова социално значима, че дори днес изследване за нея е задължително при встъпване в брак. На сифилиса дължим огромния брой душевно болни в Западна Европа и същественото разрастване на домове, места за настаняване, места за задържане или наричани с една дума лудници.
Така сифилисът се оказал болест, която никой не искал да бъде “негова“. Англичаните го нарекли френска болест, французите го наричали неаполитанска, неаполитанците на свой ред го наричали испанска болест, а португалците доуточнили че бил кастилска, но пък руснаците го нарекли полска. Турците направо го кръстили християнската болест. Това показва, че се е превърнал в огромен проблем, приписван на най-големия враг. Но през същия период се появява една друга болест с проява и характер на душевна, която някак успяла да се превърне в мода и престиж. През ранния 18 век била наречена английска, а по-късно била описвана просто като болни нерви. При жените тя се проявявала в хистерични симптоми с нервни сривове и хипохондрия, докато при мъжете се наричала сплин – нещо като дълбока тъга и нежелание за каквато и да е активност. Все неща, които днес бихме нарекли клинична депресия. Но защо и как тази английска болест се превърнала в етикет на гордост? Това се дължи основно на един хитроумен шотландски лекар Джон Чейн, който предложил теорията, че тези състояния се дължат на особеностите на нервната система и то на нервната система на богатите аристократични англичани. С две думи направил болните светски звезди, а болестта – престижно състояние. Ето как станало така, че новопридобитите знания за мозъка и нервната система превърнали първоначално една нация, а в последствие по-скоро една привилегирована прослойка в специални създания. Бедните хора на труда или туземците от новопридобитите колонии нямало как да са болни от нерви, защото водели здравословен трудов живот, без стрес, без прекалено интелектуалничене, в занимания с лов , риболов и земеделие за робовладелци и земевладелци. Това, според доктор Чейн, бил пътят не само към здрава нервна система, но и показвал че човекът живее живот извън модерното общество, не се натоварва с тежестите на управлението му и на префинения живот на управляващата класа. С други думи да си нервно болен означавало престиж, защото само богатите водят живот, който може да ги разболее. От друга страна да си сифилитик означавало, да си развратен, лумпенизиран и въобще може да си се срамуваш от болестта на воля.
Подобно отношение към болните според произхода не било ново. Божествената лудост била отредена за аристокрацията още от времената на Стария свят, докато за бедните оставало презряното обладаване от зло, от дявола и от собствената им порочна същност. Много скоро болестта на крехките нерви и сплина прескочили Ламанша и се разпространили сред аристократичните европейци. Лудостта, твърдели лекарите, била плод на цивилизацията и от нея страдали цивилизованите колонизатори и привилегировани слоеве.
По отношение на болестите през същия този 18ти век настъпва едно голямо объркване по въпроса какъв е произходът на душевните болести? Този въпрос е важен, защото определял не само причините на заболяването, но и това дали то следвало да е лечимо и от кого. Ето как е изглеждала дилемата: ако умът и тялото са разделени според модерните просвещенски възгледи, то как е възможно тялото (в това число мозък и нерви) което няма нищо общо с ума, да произвежда умствени болести? На второ място, ако умствената болест нямала общо с тялото, то значи ли че имала общо с душата, защото тя пък е дадена от бога и следователно нямало как да е “сгрешена“ . И не на последно място, ако умствената болест не била с телесен произход, както повелява крайната и модна картезианска мисъл, то по каква причина тя би се лекувала от лекари?
Тези въпроси поставяли в неудобно положение най-вече лекарското съсловие, което бавно но сигурно се оказало със силно западащ авторитет и значимост, поне по отношение на възможностите му да се справя с душевните болести.
Това щастливо разбиране за лудостта като социална привилегия не продължило дълго. От средата на 19ти век французите дали нов тласък на отношението към душевните болести, като категорично прикачили причините към телесните заболявания. Оттук и вменените задължения на докторите да се погрижат за умствено болните. Две са основните заболявания, които остават социално значими чак до края на Първата световна война. Това са хистерията и шизофренията.
Хистерията била стар познайник, прикачен към женската половина на населението, защото за да си болен от нея, трябвало преди всичко да имаш матка (от гръцки хистерия ще рече матка), която според тогавашните схващания пътувала по тялото, поради което имало такова богатство от симптоми. Другата болест, която получила свое име и признание като отделен медицински феномен била шизофренията. Първоначално наричана деменция прекокс, О.Блойер обаче измисля термина “шизофрения“.
За отношението и лечението на душевно болните ще стане дума малко по-нататък. Тук е важно да се спомене, че 19ти век измисля една “удобна“ формулировка, която разширява почти до безкрай броя и вида на душевно болните. Това е определението дегенерати. То започва да се използва едва ли не в клиничен смисъл и става удобно оправдание за социална саморазправа. Към дегенератите били причислени проституиращите, престъпниците, алкохолиците, епилептиците, хистеричните, слабоумните и всички телесно деформирани членове на долните класи. За пореден и не за последен път с дегенерацията се обяснявала както лудостта по принцип, така и саморазправата на държавно ниво с тези множащи се социално ощетени и проблемни хора.
Днес учебниците и справочниците са пълни с десетки нови психични заболявания, чиято същност е понякога спорна дори за специалистите. Важно е да знаем обаче, че те винаги са били социално значими и ние днес в България чак през 21ви век тепърва се сблъскваме с една неотменна характеристика на този вид заболявания – тяхната масовост.
“Лудниците“
Това е вторият голям фактор в проблема за душевните психични болести. Къде се е провеждало лечението, кой се е грижил за болните и къде са били настанявани при необходимост. Ако не всяко, то поне много села си имали своя местен луд, към който всички се отнасяли със смесица от съжаление, добронамереност и незлоблива шеговитост. Това обаче не е основното и масовото отношение. Очаквано за душевно болните е било да се погрижат лекарите. Първите болници са основани във Византия. В ислямския свят обаче те истински процъфтявали. Точно оттам има свидетелства за настанени и душевно болни. Запазени са много свидетелства за пациенти, връзвани с вериги и зад железни прозорци. Често за душевно болни имало само много малко отделено място. Там затваряли онези, които били буйстващи и опасни както за себе си, така и за обществото, което нямало друг начин да ги контролира. В най-голямата болница в Кайро от 13ти век били подслонявани до няколко десетки душевноболни пациента.
През Средновековието в Европа умствено болни били затваряни с дни в крипти и катедрали, изпращани в манастири за извършване на екзорсистки ритуали. За особено помагащи се смятали мощи и места за почитане на мъченици, особено тези които са били обезглавени. Интересна, според Андрю Скъл, е историята на град Гил в Северна Белгия. Там се намира гробницата на св. Димфна, която става покровителка на душевно болните. Мястото било притегателен център за поклонение и търсене на изцеление. Болните били привързвани за глезена с верига в гробницата за 18 дни в очакване на излекуване. Когато това обаче не се случвало, станала практика роднините на болните да ги оставят на отглеждане при местни селски семейства от областта. Това превърнало района в своеобразна колония на т.нар. лунатици. Нито мястото, нито практиката останали изолиран случай в Средновековна Европа.
Горе долу по това време се появили и първите специализирани заведения за душевно болни. Най-прочута в англоезичния свят е болницата Бедлам в Лондон, основана още в 1247г. През 17 в. един свещеник казва за нея, че ако там се въдворявали всички, които имали нужда, то тя би била прекалено малка. В цяла Европа започват да се появяват такива институции, в които да се настанява нарастващото множество от ментално болни. Според А.Скъл отделянето на лудите от обществото се превърнало в нещо обичайно. Все пак в голямото си мнозинство душевно болните си оставали грижа за семействата, а при обществена необходимост ги затваряли и завързвали, понякога завинаги.
Следващото голямо разрастване на приюти за душевно болни се случило с разрастване на епидемията от сифилис и тежките умствени последици, за които вече споменахме. Необходимостта от места за настаняване била толкова голяма, че в Англия и в останалата част от Европа започнали да изникват частни приюти. Имало както луксозни и китни за аристократичните пациенти, така и такива със стотици легла за по-скромните. Не трябва да забравяме, че това е началото на научно-техническата революция, скоро превърнала Европа в мощна икономическа сила. Градският живот започнал да придобива горе-долу съвременния облик, което означавало че хората започнали да ходят на работа в днешния смисъл на думата. Нямало кой да се грижи за повече или по-малко неадекватния член на семейството и ако можело да си го позволят, той или тя били изпращани в тези приюти. Да имаш и управляваш лудница се оказало изключително доходно начинание. В повечето случаи хората, които управлявали тези места съвсем не били доктори, нито пък имали каквото и да е медицинско образование. Изобщо репутацията на “лудия доктор“ както ги наричали в продължение на векове, съвсем не била висока. За разлика от другите доктори, лудите доктори не били в състояние да променят състоянието на пациентите си и затова ги смятали за не особено нужни и полезни. Често пъти дори отъждествявали лудия доктор с пациентите му. Това продължило чак до средата на 20 век, до големите пробиви в психиатрията.
В отношението на обществото към психичноболните се отразява не само хуманността му, но и степента на зачитане на правата на хората – болни или не. Традиционно от това положение страдали особено много жените. Било достатъчно свидетелството на съпруга, за да бъде обявена една жена за луда и да бъде въдворена в институция, най-често частна за произволен период от време. Също толкова брутално било и отношението на пазачите към болните. Да бъдат събличани голи, бити, поливани с ледена вода, изнасилвани и оставяни да гладуват са свидетелства, записани в документи от 17ти до средата на 20ти век.
Все пак именно от приютите започнало едно макар и бавно, но постепенно подобрявано положение на психично болните. Оттам започнали нови методи на лечение и ново разбиране за същността на болестите. Това обаче е отделна, макар и безкрайно интересна тема. Разбирането на психичното заболяване и отношението към болния очевидно е претърпяло гигантски метаморфози в Западна Европа. Религиозните войни, гоненията на еретици, епидемии като тази от сифилис са увеличавали непрекъснато душевно болните хора. В тези времена българският народ е имал своя тежък кръст на страдание в Османската империя, но неговата изолираност от Европа го е съхранила поне отчасти от ширещото се полудяване. Нашите душевни травми имат друг характер и поне до Освобождението сме останали епидемиологично незасегнати поне що се отнася до сифилиса. След Освобождението размесването с Европата, желано и неизбежно, привнася и тези фактори. Нашата изостаналост в областта на психичното здраве личи от факта, че първата психиатрична клиника в царска България е частно начинание на д-р Любен Русев чак през 1938 година и едва социалистическа България учредява първите държавни отделения по психиатрия. Това, което не умеем и до ден днешен, е да превърнем психиатричната грижа в частно начинание. Хората, които биха го практикували да намират смисъл в него така, както съществуват частни клиники и домове за възрастни хора. В това отношение Европа е с 300-400 години напред и има от какво да се поучим, преди да сме регресирали до морала на същата тази Европа от предходните столетия.
